Щях да ти кажа:
„Не ме съжалявай. Просто ме приеми.“
Днес и аз имам първи учебен ден.
Може би моята раница е по-различна.
Може би вървя по-бавно.
Може би ми е трудно да говоря, да пиша, да тичам или да се справям с неща, които за теб изглеждат толкова лесни.
Но знаеш ли какво?
Аз също се вълнувам.
И аз се страхувам.
И аз мечтая.
И аз искам приятел.
И аз искам някой да ме чака сутрин.
И аз искам някой да каже: „Ела, седни до мен.“**
Не ме гледай първо като дете с увреждане.
Погледни ме като 
дете
Не забелязвай първо количката ми, различията ми, трудностите ми.
Забележи усмивката ми.
Погледа ми.
Ръката, която протягам към теб.
Защото зад това, което виждаш, има едно малко сърце, което има нужда от същото, от което има нужда всяко друго детско сърце — да бъде обичано, прието и да принадлежи.
А на родителите бих казал:
Не учете децата си да се страхуват от различните.
Научете ги да подадат ръка.
Научете ги, че не е страшно, когато някой говори по-различно.
Не е страшно, когато някой не може да тича с тях.
Не е страшно, когато някой има нужда от повече време.
Страшно е само да научим едно дете да подминава друго дете.
А на учителите…
Бъдете онзи човек, когото едно дете ще помни цял живот.
Не защото сте го научили само да чете и пише,
а защото сте му показали, че **има място сред другите.
И когато днес училищният звънец удари…
Нека той не бъде просто началото на още една учебна година.
Нека бъде начало на свят, в който „няма те“ и „ние“.
И ако някъде сред първокласниците стои едно дете, което се страхува, защото знае, че е различно…
Нека някой хване ръката му.
Нека му се усмихне.
Нека му каже:
„Ела. Тук си сред приятели.“ 
Защото понякога една протегната детска ръка може да промени цял един живот.
Честит първи учебен ден на всички деца!
И нека никое дете никога повече да не се пита:
„Дали има място за мен?“
Нека отговорът винаги бъде:
„Да. Точно тук. До нас.“
